Поредна вечер след работният ден.Седиш сам, мислиш за всичко, за което не би искал да мислиш само, за да имаш занимание докато всички, останали са заети с правенето на същото!
Седя си по същият начин, мислейки за същото – колко безценен е станъл животът, щом едни от най-близките ти хора, които наричаш приятели в момента нямат време за теб защото са заети с „www„ пространството, с цел да избягат от отговорността на щастието в живота!
Колко тъжно, нали?!
Не би трябвало да питам защо...
Трябва ли да се сърдя на всичко, което става около мен?! Не мисля..
Амбициите градят настоящето ни.Тези, които нямат амбиции – нямат щастливо настояще. Те страдат най-много, защото когато това настояще почука на вратата им, те са тези, които не намират нищо и те са тези, които оплакват своята съдба. Трябва ли да помагам на всички, които не желаят нищо по-добро за себе си, за в бъдеще?! Не мисля..
Всеки изгрев ми носи щастие, заради шанса да изпълня следващата си амбиция. Няма да спра да мечтая, защото това е единственият ми начин да не стана като тях! Трябва ли изкуствено да подпомагам мисленето и съществуването на хората около мен?! Може би да – ако искам и те да се сетят да бъдат щастливи..Но какво да направя, ако те нямат желание да ме чуят, заради липсата на време по заблудата, която си причиняват?! Не мисля, че трябва да продължавам да правя всичко за тях..
Аз ще си бъда тук, докато някой намери време за мен!
Дано някой ден, тези същите намерят време да бъдат щастливи, защото това да намериш време за това да градиш съдбата ти отнема много по-малко време от това да мислиш начини за самозаблуждение..
Единственото лошо в цялата работа е, че ако продължа да търся начини да стигна до тях, ще ги изгубя, защото се познавам – просто ще се изморя! Ако се откажа, това ще означава, че те ще остнат без мен!
Дали след това ще ме винят, че съм се опитвала, но не съм успяла да ги измъкна от заблудата?! Не мисля...
Те тогава ще се самозаблудят с нещо друго, за да могат да превъзмогнат липсата ми!
А аз дали ще съм по-пораснала след това?! Не мисля...
Седя си по същият начин, мислейки за същото – колко безценен е станъл животът, щом едни от най-близките ти хора, които наричаш приятели в момента нямат време за теб защото са заети с „www„ пространството, с цел да избягат от отговорността на щастието в живота!
Колко тъжно, нали?!
Не би трябвало да питам защо...
Трябва ли да се сърдя на всичко, което става около мен?! Не мисля..
Амбициите градят настоящето ни.Тези, които нямат амбиции – нямат щастливо настояще. Те страдат най-много, защото когато това настояще почука на вратата им, те са тези, които не намират нищо и те са тези, които оплакват своята съдба. Трябва ли да помагам на всички, които не желаят нищо по-добро за себе си, за в бъдеще?! Не мисля..
Всеки изгрев ми носи щастие, заради шанса да изпълня следващата си амбиция. Няма да спра да мечтая, защото това е единственият ми начин да не стана като тях! Трябва ли изкуствено да подпомагам мисленето и съществуването на хората около мен?! Може би да – ако искам и те да се сетят да бъдат щастливи..Но какво да направя, ако те нямат желание да ме чуят, заради липсата на време по заблудата, която си причиняват?! Не мисля, че трябва да продължавам да правя всичко за тях..
Аз ще си бъда тук, докато някой намери време за мен!
Дано някой ден, тези същите намерят време да бъдат щастливи, защото това да намериш време за това да градиш съдбата ти отнема много по-малко време от това да мислиш начини за самозаблуждение..
Единственото лошо в цялата работа е, че ако продължа да търся начини да стигна до тях, ще ги изгубя, защото се познавам – просто ще се изморя! Ако се откажа, това ще означава, че те ще остнат без мен!
Дали след това ще ме винят, че съм се опитвала, но не съм успяла да ги измъкна от заблудата?! Не мисля...
Те тогава ще се самозаблудят с нещо друго, за да могат да превъзмогнат липсата ми!
А аз дали ще съм по-пораснала след това?! Не мисля...
