Съществуващ в нищото?! Не мисля..

Поредна вечер след работният ден.Седиш сам, мислиш за всичко, за което не би искал да мислиш само, за да имаш занимание докато всички, останали са заети с правенето на същото!
Седя си по същият начин, мислейки за същото – колко безценен е станъл животът, щом едни от най-близките ти хора, които наричаш приятели в момента нямат време за теб защото са заети с „www„ пространството, с цел да избягат от отговорността на щастието в живота!
Колко тъжно, нали?!
Не би трябвало да питам защо...
Трябва ли да се сърдя на всичко, което става около мен?! Не мисля..
Амбициите градят настоящето ни.Тези, които нямат амбиции – нямат щастливо настояще. Те страдат най-много, защото когато това настояще почука на вратата им, те са тези, които не намират нищо и те са тези, които оплакват своята съдба. Трябва ли да помагам на всички, които не желаят нищо по-добро за себе си, за в бъдеще?! Не мисля..
Всеки изгрев ми носи щастие, заради шанса да изпълня следващата си амбиция. Няма да спра да мечтая, защото това е единственият ми начин да не стана като тях! Трябва ли изкуствено да подпомагам мисленето и съществуването на хората около мен?! Може би да – ако искам и те да се сетят да бъдат щастливи..Но какво да направя, ако те нямат желание да ме чуят, заради липсата на време по заблудата, която си причиняват?! Не мисля, че трябва да продължавам да правя всичко за тях..
Аз ще си бъда тук, докато някой намери време за мен!
Дано някой ден, тези същите намерят време да бъдат щастливи, защото това да намериш време за това да градиш съдбата ти отнема много по-малко време от това да мислиш начини за самозаблуждение..
Единственото лошо в цялата работа е, че ако продължа да търся начини да стигна до тях, ще ги изгубя, защото се познавам – просто ще се изморя! Ако се откажа, това ще означава, че те ще остнат без мен!
Дали след това ще ме винят, че съм се опитвала, но не съм успяла да ги измъкна от заблудата?! Не мисля...
Те тогава ще се самозаблудят с нещо друго, за да могат да превъзмогнат липсата ми!
А аз дали ще съм по-пораснала след това?! Не мисля...

Детски усмивки

Днес направихме една страхотна инициатива!!!

Аз и клоуна Иван Събчев (работи в детския център над ChillOut Cafe и забавлява деца на рожденните им дни) отидохме в Болница ВМИ в Онкологичното отделение и започнахме да радваме децата с бонбони, близалки и други лакомства и да надуваме балони.
Още от вратата, с влизането ни видях едно разплакано малко момченце с майка си, които стояха пред лекарски кабинет и ние с клоуна Иван отидохме до него, вързахме му балон, дадохме му сладки и се заиграхме. След това, влязохме в отделенията и видяхме толкова много малки сладури и започнахме с всички да си говорим и да ги веселим.
Няколко от лекарите, сестрите и родителите на децата идваха да ни питат някаква организация ли сме или Червен кръст и когато им казвахме, че е наша доброволна инициатива много се учудваха, защото при тях това много рядко се случвало или ако се случва то е на 1 юни или Коледа... Много ме озадачиха тези неща. Ужасно е...
Защо трябва да е празник, за да се сетиш за мъката в страната ни? Защо само ако на теб или на твой близък се случи такава трагедия се замисляш и виждаш цялата тази мъка с дечицата?
Незная как да обясня днешното си преживяване..
Толкова много малки усмивки и толкова много любов!

*P.S. - Детето на снимката с мен е моето малко приятелче Венци, което е най-усмихнатият ангел на света!!!

Снимката НЕ е свързана с инициативата.